Ожени се за мен!













... и ти!

























... а най-вече ти!

Gimme 5

Поради чувствително намалелите ми пориви да занимавам обществеността със собствената си персона и размишления сериозно обмислях да прекратя и без това замрялата си дейност тук. Импулсът, даден ми от Цак, го разглеждам по-скоро като агоничен спазъм на блогерството ми, отколкото като признак за възвръщащ се псевдо-литературен патос. Както и да е - става дума за петте неща, които не знаеш за мен. Ако ме познаваш лично, какъвто най-вероятно е случая, щом имаш търпение да четеш тези редове, едва ли ще останеш потресен от следното:

1. 6 (словом шест) години съм свирил на пиано. Без особен ентусиазъм или пък колосален успех.
2. Силната ми привързаност към (смея да твърдя) немалкото ми приятели се компенсира повече от адекватно от пълното ми презрение, ненавист и тотална незаинтересованост към непознатите и бегло познатите.
3. Страх ме е от коне и крави (особено лилави) и всякакъв добитък, отговарящ на описанието “голям и тъп”. А кучетата просто ги мразя.
4. (Прекалено) Често се опитвам да си представя какъв щеше да е животът ми, ако в определени моменти бях взел други решения или нещата се бяха стекли по алтернативен начин. Така и не съм стигнал до еднозначно заключение.
5. Обичам да си губя времето. Понякога в плашещи мащаби.

Здравко Коравков от Твърдица

Двумесечният ми летен престой в България, заради когото черният ми дроб ако имаше достатъчно акъл би ме осъдил на доживотен тежък лагерен труд, имаше предвидимо неблагоприятен ефект върху физическото ми състояние, за което бях пролял прилично количество пот през предходните няколко месеца. Та от това бях се превърнал в... всъщност не е нужно да показвам "after" снимка, не тя е важна в случая.
Едно от малкото (мноооого малкото) неща, които ми липсваха от Виена през лятото беше съвсем приличния фитнес на минус първия етаж, който срещу символична сума отваря врати за спорт-ентусиастите сред студентското съсловие. Тясното пространство на залата обуславя задушевна (задушителна при следните обстоятелства: 1.повечко хора 2. неотворени прозорци) обстановка и предразполага към неформални контакти. И ако разговорите между по правило не- или бегло познатите трениращи в общия случай гравитират около колко още серии има някой на скрипеца или дали die 30er са свободни вече, примерно, то някои индивиди проявяват склонност към натрапчиво общуване бързо прерастващо към досаждане. Тенденцията сочи австрийците за лидери в тази съмнително престижна класация. Сред популацията на трениращите се забелязва силен превес на източно-европейците. Често се случва от 8 души в залата - 3 да са българи, 2 - поляци, 2 - руснаци/украинци и един австриец. Един, един, ама досаден за цяло стадо тиролски йодлери и краволюбци. Най-фрапиращ случай е Peter, който още от първия визуален контакт с него реших, че е концлагерист-стахановец пуснат в домашна отпуска. НЯМА толкова антипатичен човек - вечно кървясали очи, рандом разпиляна мръсноруса прическа, рехава брада със същия цвят, а като вдигне и най-малкия дъмбел се показват абсолютно всички вени и жили в тялото му, така че да придобиеш усещането, че е одран. Когнитивната му перцепция за себе си обаче очевидно е останала недостижима за пипалата на обективната реалност и го е оставила с впечатлението, че не само е невиждано здрав, но че и този факт му дава прерогатив да просветлява колегите за тънкостите на бодибилдинга. И ако бившият ми съквартирант, който с редките си появявания в залата предизвикваше пристъпи на смях с иновативната си система на трениране "Бах мааму, не знам кво правя ама дай да се пъна там, барем не ми се смеят", очевидно се нуждаеше от напътствия били и от самопровъзгласен 50 килограмов наследник на бат' Арни от Грац, то редовните посетители могат да минат и без тях. Ама само пробвай да му го обясниш де, веднага ще подхване монолога си, няма да му млъкне устата и можеш да забравиш да си довършиш тренировката като човек. Жалко, че ми хрумна чак в последствие, че можех да симулирам неразбиране и така да се спася от тирадите му.
Друг нелек случай са двама местни кандидат-културяги, които, вярно, са стабилно здрави, но пък гарнират върховия напън при последните повторения с мощен фалцетов вик, който по би подхождал на ощипана петокласничка или на главния герой в приказката "Клан, клан недоклан". Ясно, че е зор, ама като оглушат останалите как точно им олеква остава загадка.

Сесийният стрес почти премина, утре (тоест вече днес) стискайте палци за последния изпит. А междувременно да се похваля с потресаващия успех в подготовката си за него:

Културизъм :)

"– Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците – и у нас има кой да ги яде..."


Колкото и да е болезнено прав Алековият герой, не смятам за уместно пребиваването си тук да се ограничава до пространството на общежитието, университета и разни увеселителни заведения със съмнителна репутация. Моят самооблагородяващ устрем, обаче, беше многократно укротяван от обстоятелството, че рядко намирах кандидат-спътници споделящи ентусиазма ми, които да ме придружат в един културен венчър.
Макар и в не най-подходящия момент случаят, все пак, ми предостави възможност да се запозная с инвентара на някои от най-известните музеи на символичната цена от 10 евро (с намалението за студенти). Акцията, наречена Lange Nacht der Museen, по правило привлича сериозен интерес, защото в нормалния случай посещението на само един от музеите излиза по-скъпо. А е дълга нощ, защото билетът ти те опълномощава да влизаш в абсолютно всеки един от 80-те музеи от 18:00 до 01:00 часа същата вечер. Не е лоша идея да се направи предварително сравнително подробен план за действие, за да не се губи от ценното време и същевременно да се избегне пиковия наплив към основните музеи.
Нашата малка група от шест души, след неотменното закъснение, започна обиколката от Belvedere, където по думите на информирана спътница е живял някой си принц Ойген. Същият добре си е декорилал "скромното" жилище, но пък колекцията, подслонена там беше всичко друго, но не и впечатляваща. Ролята на централна атракция играеха платна на местната артистична знаменитост Климт, творил през XIX и началото на XX-и век. Следващата спирка беше малкоизвестната, но пък добре оборудвана галерия на Академията за изобразителни изкуства. Най-сериозно внимание, наред с произведенията на Тициан и Рубенс, привлече най-популярната творба на Бош - трикрило платно, изобразяващо неговата представа за ада, в доста притеснителни детайли. Тук някъде почнаха да ме наболяват краката, но моите оплаквания си бяха бели кахъри в сравнение с тези на Ина, която бе имала неблагоразумието да обуе обувки с висок ток. Изкуствтото обаче изисква жертви (стига да не съм аз) затова продължихме без излишни роптания. Прибягвайки се добрахме до Kunsthistorisches Museum преди да ни е зачукал дъждът, който никак не се впечатли от смелото ми решение да изляза без яке.
Туй музейче, с огледална на срещуположния Naturhistorisches Museum конструкция вече ми взе здравето. Обиколката му всъщност започна обещаващо, като залите, посветени на древен Египет бяха освежаващо алтернативни на всичко видяно досега. Сред многобройните артефакти, на най-сериозен интерес се радваха няколкото мумии, като едната беше в комплект с мумифицирани котка, няколко змии и крокодил (аааа, аве крокодил ве, аааа!?!!). Римските бюстове, каменни надписи, накити и прочее, от следващите зали, определено изоставаха по популярност.
С достигането на изкуството от Новото време ентусиазмът ми достигна кота нула. Първо, че вече се бях нагледал на доволно количество картини и шедьоврите на Рафаело и Тициан не предизвикаха у мен тихия възторг и благоговение, което вероятно е обичайно за наблюдаващите "Madonne im Grünen", примерно. Последното може би се дължи и на факта, че едва ли съм внушителен капацитет по тяхното творчество и със същия ефект можех да наблюдавам и евтини репродукции върху рециклирани тапети. Някъде около петнайстата зала цялото ми внимание беше насочено към търсенето на място за сядане и с нехайно високомерие подминавах (сигурно) значими паметници на културата.
Пред следващия, вече споменат отсрещен музей раздаваха безплатна газирана водичка, натъпкана с оцветители и аромати, която с повече въображение докарваше на ябълка. Отпитите 2-3 глътки затвърдиха неблагосклонното ми отношение към подобен род продукти и никак не се посвених да изхвърля шишето в неправилния кош за боклук.
Четвъртият, вече споменат отсрещен, музей привидно носеше разнообразие. С малки изключения, обаче, експонатите там представляваха единствено и само препарирани животни - от най-дребните насекоми и птички, до едри добичета като бизони, мечки и морски (а и не само) слонове. Лично аз щях да бъда по-впечатлен ако все пак и мърдаха, ама нали затова се казва музей, а не зоологическа градина.
Часът вече минаваше 10:30, очевидно изоставахме от плана, но пък и всички бяхме на ръба на изтощението, така че решихме да гарнираме следващата порция култура със Spare Ribs, бяла бира и неограничено количество салата в един испански ресторант, където служителите до един бяха източно-азиатци. Да живей ИнтернационализмЪ, дето се казва...

"Сит търбух - за наука (в случая изкуство) глух".

Едва като се наложи да се повдигна от мястото си под подканящите погледи на останалите се убедих в гениалността на Радой Ралиновата епиграма. Сигурно Луи XVI с по-голямо желание е опънал вратле на дръвника, отколкото аз с разделих масата и удобното сепаре. Но нямаше как - противопоставих се на идеята да се прибера и доволно да хъркам до обед на следващия ден, пресякох улицата пред операта вместо да мина през подлеза, настана малък хаос, заплашително приближаващият се от ляво трамвай окончателно ме извади от летаргията ми и вече бях готов за нови арт-подвизи.
Albertina била angeblich една от най-едрите галерии в света, побирайки 1,7 милиона произведения на изкуствтото. А къде точно ги побира остана неразгадана мистерия за мен, защото двата етажа, всеки с по 5-6 зали, където беше окачена експозицията на Пикасо на пръв, а и на втори поглед сякаш изчерпваше изложбените помещения. А самата изложба... осъзнавам, че разбирам от изкуство колкото Мерджо от безалкохолни коктейли, но честно казано никак не ми хареса. Всички картини до една изглеждаха все едно са нарисувани за не повече от пет минути, като най-голямо внимание беше отделено на женските гениталии, които бяха централен мотив в поне 90% от платната. В доста присъстваха и мъжки такива, но в далеч по-малки количества и доста по-семпло изобразени. А вътре освен, че беше задушно едни костюмирани чичаци забраняваха даже да се говори по телефона от страх да не би някой да снима с камера скъпоценните драсканици. На няколко пъти не се сдържах и се изсмях при вида на поредната разкрачена женска фигура, като умишлено не се огледах, за да не обера укорителните погледи на пишман-изкуствоведите наоколо, които не разбираха нищо като мен, но пък цъкаха с език и се взираха в чертите, опитвайки се да изгелждат непостижимо интелигентни.
Последните 15 минути преди 01:00 часа употребихме да влезем набързо в библиотеката на Hofburg, където отново нищо освен архитектурата на ме впечатли, а последвалият ни опит да се промъкнем и в Schatzkammer-ата, беше учтиво отклонен от охраната, позовавайки се на късния час.
И без това вече не напирах толкова да гледам каквото и да било, затова с облекчение се поведох оредялата групичка към Schwedenplatz, откъдето да се приберем. Въпреки че беше доста изморителна, обиколката си струваше времето и усилието, но пък не мисля, че в близките месеци ще проявя желание за нещо подобно. Сякаш се понаситих с култура, дайте сега нещо по-просташко :).

.::.

[за теб] "Името ми е Легион, защото сме мнозина..."

(Евангелие от Марка 9)

Dirty Sanchez

:D.